Да проследим как изглежда тази схема в реалния живот – през очите на Иванчо, който вярва, че банката му помага, като е взел ипотечен кредит…
Иванчо влиза в банката с мечтата за ново жилище. Представя личната си карта и иска „кредит”. Подписва „договор”, който не разбира. Банката му дава „пари”, които самият той е създал. Започва да ги „връща”, с лихва. Мисли, че е получил помощ, а реално е създал дълг към себе си. Възторжено споделя със съпругата си: „Много са точни тия от банката! Одобриха ме за 300 000 и пари за ремонт ще ми отпуснат!”. Иванчо вече е горд собственик на 30-годишна доживотна финансова присъда, която сам е създал, но и двамата с жена му са щастливи.
Когато Иванчо подаде заявлението в банката, представи личната си карта и сложи подписа си, започва магията. В счетоводния софтуер на банката се въвежда нов запис: „Кредит – 300 000 лв.”. Тези „пари” не съществуват предварително. Те не са взети от нечий депозит. Не са изтеглени от хазна. Те се раждат от един ред на екрана – зад който стоят подписът и доверието на Иванчо.
В този момент се създава нов актив – облигация, ценна книга, зад която стои реален човек, който е обещал да се „разплати” в бъдеще. Тази ценна книга има стойност, защото е обезпечена с труда, времето и бъдещите усилия на Иванчо.
Така банката записва нов актив в баланса си – вземане от Иванчо. Срещу това вземане се появява пасив – наличност в сметката на Иванчо, която той може да използва. Това е двустранен счетоводен запис, основан на един-единствен елемент: неговия подпис.
Банката не е дала никакви собствени пари. Не е рискувала нищо. Не е инвестирала нищо. Просто е създала нова „стойност” от доверието и невежеството на Иванчо.
Договорът за кредит – защо „длъжникът” е всъщност кредитор?
Иванчо си мисли, че банката му „отпуска кредит”. Че банката е „даващата страна”. Че някой е взел от парите на „депозитарите” и ги е дал на него с лихва. Това обаче е най-голямото недоразумение, вградено в цялата система.
Истината е, че Иванчо създава стойността, а банката просто я осребрява.
Как става това? Когато Иванчо подпише „договор за кредит”, той не само приема задължение – той създава актив. Подписът му, в комбинация с личните данни от личната карта, генерира обещание за плащане, което банката регистрира като ценна книга. Именно този договор, подписан от Иванчо, става разменна стока – актив, който може да бъде осчетоводен, използван за обезпечение и дори продаден.
С други думи: Иванчо е източникът на стойността. Иванчо е този, който предоставя актив. Банката просто ползва неговите доверие и подпис, за да създаде „пари”. А после… представя процеса така, че той да изглежда като „длъжник”. Така се обръща истината с главата надолу – и реалният кредитор (Иванчо) бива вкаран в ролята на „длъжник”, за да може да плаща нещо, което сам е създал.
